КЪМ…
Със тебе срещаме се пак,
но колко сме се изменили!
Годините във своя мрак
от нас невидими се скрили.
В очите ти потърсих страст,
в душата си тревога диря!…
Уви! Животът днеска в нас
с еднаква тегота умира!
1829
—————————–
ЕПИТАФИЯ
На свободата син безгрижен,
живота в чувства похаби
и повече от своя ближен
природата със страст люби!
Той вярваше в прокоби тайни,
във талисмани, в любовта,
на страсти странни и случайни
пожертвува си младостта.
Душата му изпита жребий
на скърби, радост, дял блажен.
Умря. И тука е погребан.
Той за света не бе роден.
1830
—————————–
ЧАШАТА НА ЖИВОТА
От жизнената чаша ний
очи закрили, пием.
По края златен я встрани
със сълзите си мием.
Ала кога в предсмъртен час
превръзката изчезне,
и всичко, жаждано от нас,
с превръзката залезне,
ний виждаме, че пустота
във златната е чаша,
че питието е мечта,
че тя не е и наша!
1831
—————————–
***
Щастлив съм! - че смъртта ми праща тайно зов,
жесток недъг сърцето ми терзае…
Дай боже тъй да бъде!… Ни любов,
ни мъки мъртвият не знае.
Сред шест дъски самотник изоставен,
на всичко чужд, захвърлен и забравен -
ни зов за слава, нито твоят глас
не ще смутят покоя ми тогаз!
1832
—————————–
***
Не съм аз Байрон, друг съм аз,
незнаен и до днес избраник,
вред като него гонен странник,
но русин по душа и страст.
По-рано почнах и по-рано
ще свърши земния ми път.
В душа ми, като в океана,
надежди-мъртъвци лежат.
Кой би на океана здрачен
разгатнал тайните? Кой тук
разкрил би мислите ми мрачни?
Аз - или бог - и никой друг!
1832
—————————–
СРЕД НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА
Сред небесните тела
грей луната ранна,
кръгла в сивата мъгла -
млинче със сметана.
Всяка нощ върви из път
тъй лъчисто млечен:
ясно, там в небе царят
заговезни вечно.
1833-1834
—————————–
***
О, мъж велик! Награда няма
за доблестта ти равна тук!
В небето тя живее само,
сред хората е празен звук.
Но дълго подвигът ти славен
в преданието ще живей
и твойто име чул в забрава,
синът ти горд ще пламеней.
Ще стори помен ненадминат
потомък късен някой ден
и ще пришепне просълзен:
„Люби той своята родина!”
1836
—————————–
***
На мойте мъки повестта
не искам да замре в измами -
за мойта обич, за скръбта
ще съдят бог - и съвестта ми!
Сърцето тям ще довери -
от тях всемилост ще измоли,
и нека той ме укори,
що ме захвърли сред неволи.
Едничка хорската злина
душата горда не смущава:
налита морската вълна -
гранитът невредим остава.
Челото му е в небеса;
на две стихии обща слава,
на бури слуша той гласа
и на гърма се доверява.
1836
—————————–
МОЛИТВА
В живота, в миг нерадостен,
живот тъжовно-пуст,
една молитва сладостна
повтарям наизуст.
От думите живителни
полъхва благодат
и прелест вей спасителна
от смисъла им свят.
Душата хвърля бремето -
съмнение, тъга -
и вярваш, плачеш, времето
тъй леко е сега!
1838
—————————–
БЛАГОДАРНОСТ
За всичко, вярвай, съм ти благодарен:
за мъките незнайни на страстта,
за сълзи и целувки в час коварен,
за вража мъст, другарска клевета;
за жар душевна, пръсната тъй жалко,
за всичко, що в живота бе игра,
стори тъй само, занапред по-малко
да идва миг да ти благодаря.
1840
—————————–
ПРОРОК
Откак божествения пръст
откри ми пътя на пророка,
в очите хорски виждам мъст,
следи на злото, на порока.
Издигнах знаме на любов,
на истините непостижни,
но с камъни на моя зов
отвърнаха ми мойте ближни.
Посипах с пепел аз глава,
бях в градове бездомен странник
и днес в пустинята вървя
и като птица бог ме храни.
С господния завет в гърди,
тук всяка твар ми е покорна
и мълком слушат ме звезди,
огрели радостно в простора.
Ала когато в шумен град
аз се промъквам предпазливо,
там старци на деца шептят
с усмивка зла, самолюбива:
- О, вижте: пример зарад вас!
Той горд бе, чужд на братска слога.
Глупец - кълнеше се пред нас,
че е гласът му - глас на бога!
О, вижте го, деца, без чест,
как той е сам и сух, и бледен,
о, вижте как е гол и беден,
как всички го презират днес!
1841
КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ
Моят дух е с буйна жилка,
дружбата ви ме зове,
нека с пълната бутилка
се търкулнат часове!
Славата не ще ме стопли,
топли само любовта,
лирата със звънки вопли
разиграва в мен кръвта.
Но в шума на веселбата
често аз оставам глух
и в пиянството се мята,
стене моят гневен дух.
1829
—————————–
КЪМ ***
Не крий! За него плачеш - той заслужи
сълзите ти - дори да бе ми враг,
дори да бе изтляла нашта дружба -
заради тях обикнал бих го пак!
А можеше и аз щастлив да бъда,
но струва ли си да се ровя тук?
Не! Стига ми това: не ме пропъди
и аз видях как страдаш ти по друг!
1831
—————————–
КЪМ ***
За да обичаш - твърде си добра
и твърде мила - за невинността!
Ощастливила други, ти разбра,
че няма щастие за теб в света.
Блажени сме веднъж - по своя път
така тече планинския поток:
додето бреговете му цъфтят,
самият той е хладен и дълбок!
1831
СЪН
Сред Дагестан, в трева от жега смляна,
лежах безмълвно аз, с куршум в гръдта.
Дълбока бе димящата ми рана,
кръвта на струйки се изтичаше в пръстта.
Лежах сам в пустошта немилостива.
Скалите стръмни виснеха над мен.
Пламтеше слънце в небесата сиви,
гореше ме, но спях - на смърт ранен.
И в своя сън съзирах как честити,
сред вечерен пир, пищно озарен,
рой прелестни жени, с цветя в косите,
безгрижно си говорят пак за мен.
Но без в пленителния разговор да влиза,
стоеше с тях загрижено една
и скръбен сън, душата й пронизал,
я водеше Бог знай в коя страна…
И виждаше тя див дол в Дагестана.
Там труп познат е проснат над пръстта,
в гърдите му чернее прясна рана
и блика бавно, но нестихващо кръвта.
—————————–
***
Когато буен клас се люшка в зряла нива
и вятър в хладната гора шепти стаен,
и кипри се пред мене сливата тръпчива
на сенките градински сред съня зелен;
когато в аромата на росата бледа,
сред златен залез или в румена зора,
под храста момина сълза ме гледа
и весело ми кима със глава;
когато изворът студен кипи в оврага
и мислите унася в сладостен покой,
и шепне омагьосващата сага
за края мирен, откъдето иде той -
тогава глъхне безпокойството в душата,
тогава бръчките се стапят на часа,
и щастието е възможно на земята,
и виждам Бога в тия небеса…
—————————–
***
Сам вървя през мрака лунно-млечен.
Път в мъглата - каменист - блести.
Тихата нощ слуша Бога вечен.
И звездата на звезда шепти.
В свода е тържествено и чудно.
Спят полята в сънно зарево…
Но защо ми е и тягостно, и трудно.
Нима чакам нещо?… Но какво?..
От живота нов дар не желая,
нито за предишното скърбя.
Свобода и отдих щом позная,
нека тук навеки да заспя!
Но да спя не с тежък сън гробовен,
а така да се стая в пръстта,
че в плътта ми да кипи отново
млад живот, да диша пак гръдта…
И пак ден и нощ слуха да гали
глас, за обич сладостна запял,
и над мен да свежда натежали
клони дъб зелен и зашумял.
—————————–
ТАМАРА
Дълбоко в Дарялската пустош,
където спи Терек в мъгла,
стърчала е кула с въздушен
контур върху черна скала.
Живеела в кулата тясна
царица Тамара… Била
от ангел честит по-прекрасна,
от демон - по-дива и зла.
И често там в нощи потайни
пленителен огън искрял,
той пътника морен отчаяно
за отдих тих нежно зовял.
И екнел гласът на Тамара,
и - целият жажда и страст -
бил възел от шеметен чар и
неясна, и гибелна власт.
Примамвал той - мил и коварен -
търговец, пастир и ловец.
Пред всекиго порти разтварял
потаен и мрачен скопец.
На сластни и меки постели,
сред перли, горящи плътта,
тя срещала госта… Кипели
две винени чаши в нощта.
Ръцете се сплитали жадно,
устата пламтели от страст
и звуци, без пристан отраден,
ехтяли в среднощния час.
То сякаш там сомн от пияни
мъже и жени, в пуст дворец,
шумели - на сватба събрани,
на помен за свиден мъртвец.
Но утрото щом засиявало
и лумвала кулата в плам,
отново покой и мълчание
се спускали тягостно там.
И само в Дарялската пустош
шумял Терек в зла теснина;
вълна след вълната препускала,
зовяла вълната вълна…
Те бързали тяло, в скалите
разбито, да скрият с тих плач…
А горе мил глас ековито:
„Прости!” - шептял в ранния здрач.
И с толкова скръб откънтявал,
тъй сладък бил нежният глас,
че сякаш не смърт предвещавал,
а дивни възторзи и страст.
—————————–
ОБЛАЦИ
Облаци сродници, облаци странници!
В степи избистрени - верига бисерна.
Все сте на път вие, все сте изгнаници -
Север оставили, над Юг надвиснали…
Кой ви преследва? Съдба предрешена ли?
Завист стаена ли? Злоба открита ли?
Страх ли ви дебне след зло престъпление?
Или сте подлост другарска изпитали?…
Не!… Над полетата мъртви скучаехте…
Чужди на страсти и на страдания,
в хлад волен, в бяг вечен, вие не знаете
роден край що е, и що е изгнание.
—————————–
КИНЖАЛ
Обичам те, стоманен мой кинжал,
другарю хладен, благороден!
За мъст грузинец гневен те ковал,
изострил те за бой чеченецът свободен.
Ръката лилийна на мен те подари -
знак паметен, в минута на раздяла.
И там, за първи път, не кръв те обгори,
а бисерна сълза, от горест натежала.
И черните очи, загледани към мен,
и тежки от мълчание сурово,
като лика ти чист пред огън разгорен,
ту гаснеха, ту пламваха отново.
На обичта залог и символ мълчалив -
ти пример ще си ми - и верен, и полезен!
И аз все като теб ще бъда услужлив,
и непроменим, приятелю железен!
—————————–
ЗАТВОРНИК
Отворете ми зандана,
дайте ведър небосклон,
хубавицата засмяна,
черногривият ми кон!
Аз девойката красива
ще целуна и щастливо
с коня вихрен в утринта
през степта ще полетя.
Но аз тук съм зад решетка,
на вратата - катинар,
а девойката спи клета
в своя дом красив и стар.
Конят вран в полето голо
цвили без юзди, на воля
скача весел, в пръски цял,
грива алена развял…
Сам съм… И немилостиво
глъхнат голите стени.
Гасне лампата мъждива,
хлад кръвта ми ледени.
А навън, сред тъмнината,
тежко, бавно край вратата
крачи в нощния покой
зъл, бездушен часовой.
—————————–
АНГЕЛ НА СМЪРТТА
Източна повест
Посвещава се на
Александра Михайловна
Верешчагина
На тебе - този дар незнаен,
на тебе - този труд смирен,
тъй пламенен, и тъй случаен,
ала от тебе вдъхновен.
Аз влача дните си в неволя,
но с твоя нежен лик в гръдта
все тъй неотразимо моля:
бъди мой ангел на смъртта!
Яви ми се в час на страдание,
на сетни мъки! И ми дай
целувка - знак за обещаната
заветна среща в свиден край!
О, изток - край на чудеса,
на обич и на сладострастия,
где розите искрят в роса,
где зрее всичко, не и щастие,
где буйно речните вълни
шумят и облаци се реят,
где в злато залезите греят
като в ония първи дни,
когато в хората съдбата
не беше сложила печата
на подлостта и на злината.
О, край на прелест непозната!…
Родината си в миг забравя
виделият те и остава
до гроба пленник без покой
на хубавиците надменни…
И знам: ще вярва неизменно
на всичко в тази повест той!
Да, има ангел на смъртта!
В часа на сетната разлъка
затваря нашите уста
с целувка; и събужда мъка
в нас погледът му… И неволно
от страх треперим… В този час,
дорде сърцето трепка болно,
изтръгва той дъха от нас…
Но тези срещи в дни далечни
за миг дарявали покой.
Над всяка жертва с глас сърдечен
изричал тайни думи той.
Умеел страсти да смразява
и в неговата власт било
на морните души да дава
надежда в страшното тегло.
Навред в безкрайната вселена
летял бе ангелът преди.
Към земния страх и беди
поглеждал все с душа надменна.
В нозете му благословени
непреломим покой растял.
Искрящ като звезда нетрайна,
той в полунощите блестял
и мамел смъртните, и в рая
отнасял техните души…
И бил щастлив. Защо ли тая
прегръдка вече ни души,
а ласките таят проклятие?
…………………………………..
Край брегове с лазурен цвят,
където в зноя ври водата,
на Индустан под небесата
ред сини хълмове мълчат.
Последният хълм - строг, отвесен -
скали високи е надвесил
над тъмните вълни; гнездят
орли по тях и кряскат врани;
рибарите, от страх терзани,
отбягват в мрака този кът.
Но там, зад диви храсти, в зноя,
сред змийски съсък и сред мрак,
се шири глуха пещера
като душа в свят непристоен,
като живот без цел и път,
като в очите на разбойник
таена хитрост в миг на смърт.
Луната лампа е за нея;
пред входа й вълни люлеят
свод бледосив и кротко бдят
ред палми и безспир мълчат.
Отдавна странник там живее,
клет, млад изгнаник, Зораим.
За него никой не милее.
В родината бе чужд, гоним…
Щастлив би бил, но към блаженство
в забави празни се стремил,
в човека дирел съвършенство,
а сам не по-добър е бил.
В нищожното съзрял величие
и безнадеждно гаснел в жал,
че щастието е двулично.
Към всички груб и безразличен,
бе с укор към света живял.
Нощта обичаше, горите,
но не и хората… Уви!,
от тях странеше… Не преви
душа под тежестта на дните.
В грях тъна, но не беше строг
в сърцето си - не го застави
да мрази… Обич бе раздавал.
И тя му бе единствен бог.
Той имаше една светиня
под тия димни небеса.
И тя му беше рай в пустинята.
И сън бе - сбъднат на часа…
В Ливан, високо в планините
расте гробовен кипарис.
Обвил го нежно, с порив чист,
бръшлян по клоните се сплита.
И нека вихри стръвно вият,
и бури нека го ломят,
не е сам той! - ще го обвие
с прощална жал бръшлянът млад…
Тъй чужд на всички, Зораим
не е самотен - има Ада.
Тя му е нежност и награда,
небесен дъх и цвят раним.
Тя тръпне в страст - с душа и плът.
Очите - две слънца - горят…
За нея всичко бе забава,
додето той се появи -
изгнаник с гордост величава
и с поглед твърд и ядовит.
И мигом я обзе желание
в очите му да влее плам,
та в мъртвото сърце невям
да шавнат обич и желание.
И тя успя. И Зораим
обичаше и бе любим.
Такава обич, дръзка, мила,
смърт само би я преломила!
В небето синята луна
сред рая звезден засиява.
И пещерата озарява
пак лъч от хладна светлина,
додето люшната вълна
брега спокоен приласкава,
Аз помня - точно в този час
как затаен и нежен глас,
подет от музика красива,
над низ от хълми се разлива -
тъй прелестен и волнокрил…
Но кой ли демон туй вълшебство
с власт ненаситна бе сломил?
Почти без чувства, с лик унил,
на смъртното си ложе бедства,
умира Ада… Вятър благ,
страните й не освежава.
Под клепките, в полузабрава,
зари очите дирят пак.
Напразно! Сводът не просветва.
Небе тя няма пак приветно
да види… Ще принадлежи
на друг свят - свят без зли лъжи.
С боязън тръпна коленичил
стои до нея Зораим,
загледан в образа обичан,
отдаден и неутешим.
В ръката му дотлява бледна
девическата хладна длан,
топят се силите последни…
„Не, - мисли той с дух изтерзан, -
за болестта непоносима
лек има и е излечима.”
Лъчът надежда в самота
теши тъй в страшен миг света.
Тогава даже и да няма
утеха, жадно дири знак
сърцето и тупти с измамата
за чудо… И го чака пак.
В туй време в южните простори
бе ангелът тих на смъртта
летял… И мигом му се стори,
че чува плач - стон на кръвта.
И по-бърз и от мигновение
към пещерата полетя.
С услада сетното мъчение
той искаше да подмени.
И върху устните на Ада
в миг за целувка лик склони.
Туй бе й отдих, и отрада…
Но може би не бе видял
как Зораим бди отмалял,
и в горест непосилни страда.
Но скоро го съзря: мълчи
той с укор в мрачните очи…
И ангелът смутен потръпна.
И тази скръб го нарани.
Да кажа ли? - дори в престъпност
сам себе си той обвини.
Отнел бе той на Зораима
единствената му любима.
А любовта му бе в света
по-силна даже от смъртта.
Не плачеше той… Но тъй ясно
по мраморното му чело
личеше мъката ужасна
от връхлетялото го зло.
Бе ангелът до днес узнал,
че непреодолима жал
ехти в студеното мълчание.
Лек е плачът… Най-кобен дял
таи зловещото мълчание.
И се замисли, и реши,
в чест на небесната си слава,
нещастника да утеши.
Нали сам Бог не забранява
да е човекът награден.
И мигом той душа вселява
в трупа, внезапно вкочанен…
И, чудо! - кръв в плътта студена
потича, устните трептят,
и пак очите озарени
под мигли сенчести искрят.
Тъй ангелът се сля охотно
с обичащите този свят.
Но в границите на живота
умът е слаб и в него спят
дни мъртви. В паметта неясна
мечти се струпват в странен сбор.
Те в Ада заблестяват страстно
като в нощ ясна - метеор.
Но всичко й е вече смешно,
на странни възли е звено,
и чувства, трайни като вечност,
обединяват се в едно.
На своя мил тя пак дарява
любов и страст, в порядък стар,
като че смърт не е свистяла
в кръвта й с ледовита жар.
Веднъж върху скала крайбрежна,
загледан в морските вълни,
изгнаникът в прегръдка нежна
бе свойта Ада прислонил.
Играеха лъчите златни
в широкия син океан;
под тях, от вятър залюлян,
бял кораб затрептя в мъглата.
Очи блуждаещи и черни
взря Ада в милото лице
и долови: кипят неверни,
зли бури в младото сърце.
Загледан в кървавата клада
на залеза, разстлан далеч,
покорната ръка на Ада
взе той и чу тя странна реч:
„Не, няма тук съдба печална
да влача като глух зандан.
Роден съм волен, с дух, призван
дни робски да ломи без жалост.
Не тих дял! - в битки чаша славна
изпил бих гордо пред смъртта.
Виж как блаженството в света
с ленива тягост ни отравя!
Нали все някога в пръстта
ще легнем в жалка самота?
Кажи ми, мигар само гробът
е неотменната следа,
оставаща тук след беда
от жалката съдба на роба?
Как да дочакам край такъв?
Ей там, зад низ била високи,
царете, с армии жестоки,
подготвят бран, жадуват кръв.
И всеки иска да е пръв…
И утре, щом се зазори,
меч върху меч ще заискри,
и вой, и стонове невинни
ще екнат в мрачните долини…
Ще ида там! И ще съм воин
при праведните - горд, достоен…
Сломен не ме очаквай! Може
по-скоро скитница-вълна
в обратен път, на тишина,
под родно каменно подножие
да се стаи… Но с помощ божия
щом победим, кълна се аз,
ще дойда с дарове красиви
от злато, бисер и атлаз..
И след беди немилостиви
ще заживеем с теб щастливо.
Аз знам: в живота любовта
героя смел не подминава!
Все пак… стоял бих… ако жалиш…
Но, мила! - трябва да мъстя…
Повярвай: няма мирна участ
в гръдта ми да всели покой…
Но ти бледнееш… Що се случи?
Защо заплака, ангел мой?”
С тъга девойката отвръща:
„Нали си виждал как прегръща
потокът сведения цвят?
Водата щом спи и не шава
цветът там цял се отразява,
но храстите щом зашумят
и вятър слезе над потока
сред сенчестата тишина,
нима цветът в една посока
не тръгва с младата вълна?
Така и нас в едно е сляла
съдбата - аз да бъда цвят,
а ти - вълна на този свят.
Скърбиш ли ти, аз тръпна цяла…
Кой знае дали този час
не е последният за нас…”
Защо в поля благословени
куп мирти аромат струят,
щом властелините надменни
и този край ще осквернят?
Пак ще облее кръв тревата,
и вместо птици, в небесата
безчет стрели ще полетят,
и слънцето ще загрозят.
Ще сепнат бранните стенания
и славеите… В дълъг път
задружно те ще отлетят
да дирят долини уханни,
където дните са спокойни,
и розата на любовта
с пета зловеща мрачен воин
не стъпква озверял в калта.
Чуй!… тропот…. в прах са небесата…
Тръба пред кървав бой ехти.
Летят стрели… И долината
по всички краища кънти.
Едва изгрялото светило
от ясните си висоти
с тревожен блясък е покрило
доспехите на всяка рат.
Войските бързо приближиха
и в гневен хаос се сразиха…
Сред брони, копия и смрад
самите те се удивиха.
Но никой не смири мъстта,
тъй грозна бе и силна тя.
Ужасен беше този сблъсък -
две бури сляха се в една;
гръм с гръм се сплете; и вилня
сечта под мечовете лъскави…
Потече на реки кръвта.
И като сенки знамената
плющяха вкупом над тълпата;
и стон от всякоя уста
излиташе преди смъртта…
Застлаха трупове полята.
Но най-накрая, победен,
врагът отстъпи… Виж! - отчаян -
боец как там, без съпротива,
ранен пълзи; и унизен
с тревите кървави се слива -
беглец, но с край предизвестен…
Един все още не унива,
макар че плътно обкръжен,
очаква гибел… Изранен,
с другари мъртви обграден,
се бие той - смел и самин…
Не е той цар, ни царски син,
макар че с горд и с укоризнен
вид срещна тая орда зла…
Но мигом изсвистя стрела
и младия витяз, пронизан,
назад безшумно полетя…
Обилно бликаше кръвта,
но устните, почти безжизнени
стон не отрониха… С див вик,
от звън надгробен по-ужасен,
врагът отмина… Тъй ли гасне
кошмар ужасен в кратък миг?…
От планината камениста,
стаена в пещерния скут,
с душа на ангел - смутна, чиста,
се вглежда Ада в боя лют.
Дъхът й блика отривисто,
сърцето й трепти от жал,
сълзи под миглите напират
и тежки сенки разпростира
денят, в очите й замрял…
О, Боже, всичко би отдал,
очи такива който срещне!
Но Зораим бе пожелал
път кървав в битките зловещи…
Безумец, как не оцени
дареното в ония дни.
Как не узна, че онзи нежен,
свят ангел рая безметежен
напусна - Ада да спаси?
Нали и други безотрадно
го чакаха, а той реши
да услади теб. Но на Ада
молбите хладно стъпка ти.
Възможно ли е след мечти
безумни да летиш в света?
Тя гледа, чака… Но напразно.
Обзет от гняв и от омраза,
далече враг врага догонва,
а тук, над ратна шир, зловонна
леш тегне… Пие кръв пръстта.
Уви! Къде е оня жител
на рая, - ангел на смъртта,
като божествен утешил
да слезе, да смири скръбта?
Но гасне слънцето… А в мрака,
все тъй самичка, Ада чака…
И тя се спусна там, където
е цяло в трупове полето.
Дъха й ужасът смрази.
Така с надежда и боязън
невинният върви към казън.
Страхът душата унизи
и зло предчувствие я жегна -
назад пак иска да побегне…
Но превъзмогва любовта
дори и ужаса в света…
Страните ледени бледнеят,
главата рухва на гръдта.
Така цветецът пламенеещ
край гроб увяхва над пръстта…
Къде е Зораим? Дали
смъртта над него се смили
или след удар груб и той
е паднал в яростния бой?
Но кой лежи там в кръв, пронизан
от тежка, яростна стрела?
Комай е жив… Но се изнизва
животът му неудържим….
Но кой е той? О, Боже!.. Зораим!…
„Ти тук?.. Сега?.. Защо ли, Ада?
За мене тук не си услада!
Не трябваше на смърт и бран
да даваш непосилна дан!
В страх утре всичко ще си спомняш…
Тук те доведе любовта.
А аз съм тичал след погрома,
аз следвах жаждата в кръвта.
И ето го мигът безславен -
тук аз навек ще спя в забрава.
Сам дирих своята беда.
И гина… Първата звезда
ще възвести за нас разлъка.
Подай ръка! Прости, че пъкъл
ти нося, вместо свобода!
Вината си разбирам… Да -
от днес без близки, без надежда
ще скиташ… Друг с десница нежна
едва ли вече ще реши
отново да те утеши.
Любима, ласките ти скъпи,
защо тъй сладостно пламтят?
Скръбта те няма да смекчат!
Те само будят в мене скръб и
жал, че съм бил щастлив и аз.
Поне да можех в този час
за миг единствен да забравя,
че спомени в света остават.
Към мене хлад и смърт пълзят.
Как бих помислил, че съм млад,
че бих могъл с теб и сега
да дишам в тишина дълбока
под палмите покрай брега.
Но бил до тук на дните срока!…
Гадател в моя край отдавна
ми бе предсказал участ славна.
Той казваше, че в бъдещ час
свят подвиг ще извърша аз
и името ми ще се слави
сред много хора и държави.
Но…” Тук като далечен звън
на арфа стихнаха словата..
Очите странно потъмняха
и той потъна в тежък сън…
Но тази болка не разбира,
с целувки Ада протестира,
забравила, че няма тя
на ранна младост прелестта,
че тя не може с глас беззлобен
да разпростре безчет лъчи,
ни с дъх на слезлия в задгробния
мрак мъките да облекчи…
В туй време, надалеч под свода,
една елмазена звезда
изгря и блясък благороден
разля прозирна резеда.
Тя светеше, но без да знае
какво огрява и в чий кът.
Все пак, с лъч жив и не случаен
сгря жертвата на ранна смърт.
На милите целувки вече
едва отвръща Зораим.
Застиват думите в раним
простор далече и далече.
Сълзите вече не горят
лицето му - то тъне в хлад.
Но кръв от раните се лее
и с остър писък, като дух,
над гаснещия, в мрака глух,
прелита сова ненадейно.
С очи, смразени от тъга,
боецът в младата звезда
прощално в мрака гъст се взря;
погледна милата си Ада;
въздъхна… трепна… и замря…
Това бе краят… С устни сиви,
с гледци избелени и диви,
по-страшен бе ликът в смъртта
от всичко страшно на света…
Чия ли сянка там в прозрачна
мъгла, като тих лъч от здрача,
изопна в бездната следа
и стигна първата звезда.
Венецът й сребрист проблясна,
и се разискри, и угасна.
И преди ранните зари
навек тя в бездната се скри.
Бе ангел на смъртта туй! Властно
захвърли бремето ужасно
на този свят и на часа
се вниза в други небеса.
Там туй, с което тук бе свикнал,
ще срещне пак и ще обикне.
Все същият е той - и с власт,
неподменима с друга страст.
Затихна с минали вълнения
като сън призрачен скръбта.
И в него хладното презрение
остана само към света:
но той пак за любим приятел
готов бе дръзко да мъсти.
За н е г о тая небятност
сам в себе си е приютил.
Той може светове далечни
в единствен миг да покори
и с огнен взор да озари
години, векове и вечност.
Но Ангелът млад на смъртта
сломи сам свойта доброта.
Разбра той: никой състрадание
не заслужава на света!
Не милост тук, а наказание
да чакат всички пред смъртта.
Те са коварни и жестоки,
и следват предано порока
от ранни дни до своя край…”
Тъй мислеше - и прав бе май…
От тия дни е все тъй злобен
дъхът му… В погледа му бдят
закани зли за Страшен съд.
Гласът му е могъщ и кобен.
А ледените му обятия
в нас будят ужас и проклятия…
4 септември 1831 година