Обичах Ви

Обичах Ви. И още дълго може
любов да тлее в моята душа,
но нека вече тя не Ви тревожи.
Не искам с нищо да Ви натъжа.

Обичах Ви без думи, без надежда,
ту плах роб, ту ревнивец несравним.
Дано с такава искреност и нежност,
дай Боже, Ви обикне друг любим…

––––––––––––––––

СОНЕТЪТ

И Данте даже влюбен бил в сонета,
Петрарка в него Лаура, възпял,
от автора на Макбет бил подет той,
Камоинш скръбни мисли в него влял.

И в наши дни пленява той поети:
Уърдсуърд за модел го бе избрал,
когато чужд на светската суетност
природата превърна в идеал.

Под сенките на Таврия далечна
Мицкевич сред размерите му вечни
мечтите свои мигом въдворил.

У нас непопулярен си остава,
но Делвиг четиристъпния дактил
заради него сякаш позабрави.

Лаура – любимата на Петрарка, за която той написал 317 сонета.
Луиш Ваш ди Камоинш португалски поет (1524 – 1580г.).
Уилям Уърдсуърт английски поет-романтик (1770-1850г).

––––––––––––––––––––––-

ЦВЕТЧЕ

В забравен том без мирис цвете
видях – хербарий изсушен.
Така ме трогна, след което
събуди странни мисли в мен:

Къде цъфтяло е напролет?
Позната, чужда ли ръка
го е откъснала отколе?
Защо е скрито тук така?

От тайна среща ли е спомен?
Разлъка зарад орис зла
или пък излет мил напомня?
Или разходка в полски злак?

Дали са живи и са двойка?
Къде е свидният им кът?
Или в земята спят спокойно,
тъй както в книгата – цветът?

––––––––––––––

ЗИМНО УТРО

Чудесен ден. Мраз, слънце вън,
а ти все още в сладък сън
унасяш се. Стани любима,
с очи щастливо засияли
срещни Аврора бореалис,
красива и неповторима!

Ти помниш, снощи хали виха,
мъгли небето мътно скриха,
зад облаци петното бледо
на жълтата луна пълзеше,
и ти с печален вид седеше.
А днес… отвън вълшебство гледа!

Под небосвод необозрим
постлан е приказен килим,
снегът на слънцето сияе,
лесът прозрачен се чернее,
през скреж ела се зеленее
и ручей под леда играе.

А стаята с янтарен блясък
е озарена. С весел трясък
дърво в камината пламти.
С мечти приятно е в кревата.
Но хайде кончето в шейната
да впрегнем и да полети.

Да полетим сред девствен сняг,
любима, нека в своя бяг
ни носи конят устремен —
в полето пусто без умора,
леса, непроходим до скоро,
и този бряг, тъй скъп за мен.

–––––––––––––

ЗАТВОРНИК

Седя зад решетка в тъмничния хлад.
Откърмен в неволя, орел горд и млад,
другар мой, изопнал криле пред беда,
с клюн кървав вън мърша кълве край зида…

Кълве и разхвърля, и в моя зандан
загледан тревожно, и цял обладан
от ярост, с див крясък, от който боли,
зове, сякаш казва: „Ще литнем, нали?”

С теб птици сме ние… О, време е, брат! –
там, дето в мъгли е планинският скат,
там, дето морето синее за нас,
там, дето кръжим само вятър…и аз!…”

––––––––––––––––

АНГЕЛ

Пред рая, засиял и нежен,
глава бе ангелът склонил,
А демон грозен и метежен
над адски бездни бе извил.

Духът на черното съмнение
в духа пречист се беше взрял,
неволна жар от умиление
за пръв път смътно опознал.

Сиял си ненапразно — каза —
щом те видях, изтръпнах цял:
не всичко в Рая съм намразил,
не всичко земно съм презрял!

–––––––––––––––––

Демон

В тез дни, когато с младост здрава
сред битието търсех мощ –
девичи поглед, шум в дъбрава
и нежен славей в лятна нощ,
когато възвисени чувства –
прослава, свобода, любов
и вяра в пламенни изкуства,
в кръвта ми вляха огън нов,
след рой надежди окрилени
тъга внезапна дръпна лост –
тогава странен злобен гений
ми стана траен таен гост.
Печални бяха наште срещи:
усмивка мрачна, взор суров,
язвителните думи често
отровен порив бяха нов.
Клеветник неуморен беше,
съдбата плюваше пред мен,
с презрение мечти ломеше,
от тленна злост бе вдъхновен;
не вярваше в любов, в народа,
с насмешка наште дни пови –
и нищо в цялата природа,
той нищо не благослови.

–––––––––––––

На А.П. Керн

Аз помня чудното видение:
ликът ти чист пред мен изгря
като копнеж и привидение,
като нестихваща зора…

В минути зли и безнадеждни,
сред хорски грозни суети,
опора дирих в тая нежност,
в гласа ти, в милите черти.

Но времето лети, измита
и най-съдбовните мечти –
забравих тия дни честити,
гласа ти, райските черти.

Сред злост и грубо заточение
течеше мудно всеки час,
без трепети, без вдъхновение,
без ласки, без сълзи, без страст.

Но пламна в ново озарение
душата пак – яви се ти
като звезда и неизменен
скъп образ, с ангелски черти.

И пак сърцето окрилено
трепти в жарта на порив нов,
и пак ехти от вдъхновение,
и пак умира от любов.