Иван Тургенев: Когато съм сам…

(ДВОЙНИК)

Когато съм съвсем сам за по-дълго време, в мен се надига странното усещане, че някой друг се намира в същата тази моя стая, седи редом с мен или стои зад гърба ми. Когато се обърна или внезапно стрелна с очи в посоката, където ми се струва че се намира нечие присъствие, разбира се никого не виждам. Самото усещане за неговата близост изчезва, но след няколко мига то се завръща отново. Понякога обхващам главата си с двете си ръцете и започвам да мисля за невидимия ми спътник.

Кой е той? Или по-точно какво е той? За мен той не е чужд… той ме познава, а и аз него. Усещам го близък, сроден и в същото време между нас зее бездна. Не чакам от него ни дума, ни звук, дори не очаквам нищо от него. Той е колкото ням, толкова и неподвижен… И в същото време той разговаря с мен, нашепва ми нещо неясно, непонятно, но и някак познато. Убеден съм, че той знае всички мои тайни.

Аз от него не се страхувам… но ми е неловко с него и ако можех да избирам, бих желал да нямам прилепен към себе си такъв свидетел на моя вътрешен живот. И при всичко това, чуждо, отделено присъствие в негово лице не усещам.

Нима това не си ти мой Двойник? Не си ли моето минало Аз? Да, точно така, нима между този човек, какъвто някога се помня, и сегашния ми Аз не стои цяла бездна?

Но той никога не ме посещава по мое веление, буквално в него се крие отделна, различна от моята воля. Невесело ни е брате, нито на теб, нито на мен – вплетени в омразната тишина на единочеството. Само почакай още малко… Когато умра, ние ще се слеем с теб – моето минало, с моето настояще Аз – и ще избродим областите на невъзвратимите сенки.

—————————–

НА ПЪТ

Утро мъгливо и побеляло,
ниви печални, покрити със сняг…
Неохотно си спомняш времето старо
и отдавна забравени вече лица.

Спомняш си дълги и страстни речи,
погледи жадни, доловими едва,
първите срещи, последните срещи,
любимо звучене на тихия глас.

Раздяла си спомняш, странно усмихнат,
далечни и родни - много неща,
слушащ потракването на колелата,
замислено взрян в небесата над нас.

—————————–

ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР

Пътуват облаците златни
над отпочиваща земя;
полята неми и просторни,
блестят, обляти във роса;
ромоли ручей в долината,
пролетен гръм - далеч гърми,
на трепетликата в листата,
вятър ленив с крила трепти.
Замряла е, мълчи гората,
зелена, тъмна, все мълчи.
Понякога в дълбоки сенки
безсънен лист прошумоли.
Звезда трепери в залез огнен,
звезда на любовта блести,
а на душата ми е светло
като през детските ми дни.

—————————–

КРОКЕТ В УЙНДЗОР

Кралицата в парка на Уйндзор седи;
придворните дами в тревата
играят и тя с интерес ги следи -
крокет се нарича играта.
Те дървена топка търкулнат и с вик
търчат към кръга подир нея;
кралицата гледа засмяна. Но в миг
тя млъква, помръква, бледнее.

И вижда: там вместо игра на крокет
и топки, в целта полетели,
в тревата глави се търкалят без ред,
с кръв черна опръскани цели.
Глави на жени, и моми, и деца -
по всички личат изтезания;
глави с изкривени от ужас лица
и страшни предсмъртни страдания.

И нейната хубава дъщеря,
в играта увлечена, мята
И тупна, и спря
в нозете и кралски главата.
Глава на детенце с косици от мъх,
бърбори то укорни срички…
Извика кралицата, падна без дъх
пред мъртвите детски очички.

„О, докторе! Помощ! Какво ми тежи -
кошмари ли, зли духове ли?”
„Не - докторът каза - това се дължи
на вестника, който сте чели.
Там пише как племето българско мре
под тежката турска секира…
От капките… тук… ще ви стане добре.”
И в замъка тя се прибира.

И в мисли потъва, мълчи в тишина
и въси потресена вежди.
О, ужас! Във кървави черни петна
тя вижда и свойте одежди.
„Измийте кръвта незабавно! Беда!
Реки, помогнете и вие!”
Не, ваше величество! Няма вода
невинната кръв да измие.

Петербург, 20 юли 1876 г.

—————————–

С ОТСЪСТВАЩИ ОЧИ

С отсъстващи очи ще видя
невидим свят в невиждан взор,
с отсъстващи уши перфидно
ще чуя ням планетен хор.
С отсъстващи ръце прокажни
рисувам без бои портрет.
С отсъстващи зъби изяждам
абстрактния незрим пастет.
И разсъждавам за това
с несъществуваща глава.

—————————–

РАЗГОВОР

стихотворение в проза

„Ни на Юнгфрау, ни на Финстераархорн
до сега не е стъпвал човек!”

Върховете на Алпите… Един куп стръмни височини… Тъкмо всред планината.
Над горите се показва бледозеленото, светло, нямо небе.
Силен, парлив мраз щипе; навред се разстила твърд светлив сняг; изпод снега стърчат краищата на заледените, обрулени от вятъра скали.
Две грамади, два великана се издигат на двете страни на небосклона: Юнгфрау и Финстераархорн.
И Юнгфрау говори на съседа си:
- Какво ново ще ми кажеш? От тебе по хубаво се вижда. - Какво има там долу?
Минават няколко хиляди години: една минута. И изкънтява в отговор Финстераархорн: - Дебели облаци застилат земята….
Минават още хиляди години, като една минута.
- Е, а сега? - пита Юнгфрау.
- Сега виждам: там долу всичко е също така пъстро, дребно. Водите се синеят; горите се чернеят; гледат се натрупани камъни. Около тях все още гъмжат буболечки, знаеш,
онези двуногите, които и до сега не могат да осквернят нито тебе, ни мене.
- Хората ли?
- Да, хората.
Минават още няколко хиляди години - една минута.
- А сега ? - пита Юнгфрау.
- Сякаш по-малко се виждат буболечките - гърми Финстераархорн: наоколо стана по-ясно; водите се стесниха; горите станаха по-редки.
Минаха още хиляди години, една минута.
- Какво виждаш? - пита Юнгфрау.
- Около нас, наблизо, като че се пречисти - отговаря Финстераархорн - а там далече в долината има още петна и нещо се движи.
- А сега? - пита Юнгфрау, като преминават други хиляди години - една минута.
- Сега е добре - отвръща Фипстераархорн - чисто стана навред, бяло накъдето погледнеш… Всичко е засипано, покрито с еднакъв сняг и лед. Застинало е всичко. Добре е сега, спокойно.
- Добре, - промълви Юнгфрау - ала стига сме си дрънкали, старче, време е да си поспим.
- Време е!
Спят грамадните планини, спи зеленото, светливо небе под вечно замлъкналата земя.

—————————–

ЛИЦЕТО НА ХРИСТА

Видях се юноша, почти момче, в ниска селска църква. Като червени петна горяха пред старите икони тънки восъчни свещи.
Пъстроцветен венец окръжаваше всяко пламъче. Тъмно и мъжделиво беше в църквата.
Отпреде ми стоеше много народ. Все руси селски глави. От време на време те се полюляваха, навеждаха се и пак се вдигаха, подобно на узрели класове, когато летният вятър ги полъхне като тиха вълна.
Изведнъж някакъв човек се доближи изотзад и застана до мене.
Аз не се обърнах към него, но тутакси почувствах, че този човек е Исус.
В миг се усетих обзет от умиление, любопитство и страх. Все пак направих усилие над себе си… и погледнах своя съсед.
Лицето му приличаше на всички лица. Погледът насочен малко нагоре, съсредоточен и тих. Устните притворени, но не стиснати; горната устна отпочива върху долната. Брадата не твърде голяма, малко раздвоена. Ръцете прибрани, положени една върху друга, стоят неподвижни. Облеклото му - също като у всички.
„Какъв ти Христос!” - помислих в себе си. - „Такъв прост, нетърпимо прост човек! Не може да бъде!
Обърнах се на другата страна. Обаче не бях успял да откъсна поглед от този прост човек, когато отново ми се стори, че именно Христос стои до мене.
Направих повторно усилие над себе си и пак видях същото лице; същите обикновени, макар и непознати черти.
Внезапно се сепнах и дойдох на себе си. Едва тогава разбрах, че такова лице, лице приличащо на всички лица, именно то е лицето на Христа.