Последните две години от живота си Есенин прекарва в постоянно пияно състояние, но тогава пише и някои от най-известните си стихотворения. В началото на 1925 г. се жени за четвърти път за София Толстая, внучка на Лев Толстой, но скоро се налага да бъде приет в болница. След изписването заминава за Санкт Петербург по Коледа. Отсяда в хотел „Англетер“ и там прерязва вените си, пише прощално стихотворение с кръвта си и го предава на приятел, който е бил с него в нощта преди края – Волф Ерлих. На следващия ден е намерен обесен. Според някои хипотези самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.
Макар че е един от най-популярните поети в Русия и правителството му организира тържествено погребение, голяма част от произведенията на Есенин са забранени и са публикувани в Съветския съюз едва през 1966 г.
Явно, тъй е писано да бъде
Явно, тъй е писано да бъде —
аз на трийсет да се укротя,
като опитен сакат пристъпвам,
здраво за живота се крепя.
Мила, трийсет скоро ще почукат,
за земята жаля всеки ден.
И затуй сърцето ми сънува,
как във розов огън съм горен.
Че блестя, така блестя — изгарям,
не случайно в липовия цвят
аз измъкнах пръстена на папагала —
знак е туй, че двама ще горят.
Оня пръстен циганка ми сложи.
Аз свалих го, дадох го на теб,
и сега с латерната тъжовна
нито мисля, ни съм в страх обзет.
Във главата ми е блатна яма,
а в сърцето е мъгла и мраз:
ти на други може би си дала
този пръстен с лекомислен смях?
Може би до утрото с целувки
той разпитва те за мене сам,
как поета, смешния и глупав,
си разчувствала да пише с плам.
Е, какво? Ще мине тази рана.
Но да видиш своя край е жал,
че излъган беше хулигана
първи път от злобен папагал.
Юли 1925
-------------------------------------------------------------
Ще тръгна, смирен като послушник
Ще тръгна, смирен като послушник,
а може – белобрад бедняк,
в полето край брезите чудни,
белеещи като варак.
Земята цяла ще премина
с попътна призрачна звезда,
повярвал в щастие на ближен
и в звънкащата ръж в бразда.
А утринта, с ръката росна,
отбрулва ябълки в зори.
Сеното окосено нося
и слушам пеещи коси.
И гледайки наоколо в междите,
на себе си говоря пак:
щастлив е, който тук се скита
с тояга и с торбичка хляб.
Щастлив е с радостта бедняшка,
без враг останал, без другар
върви по пътищата прашни
с молитва пред кръстци*-олтар.
1914
-------------------------------------------------------------
„Черният човек“
Приятел,
аз много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.
Главата ми маха с уши,
както птица с крилата.
Да стърчи еднокрака,
няма повече мощ.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
сяда до мен на кревата,
черен човек
ми пречи да спя цяла нощ.
Черният
пръста си плъзга по мазна хартия
и, гъгнещ над мене
като над тяло монах,
ми чете живота
на някакъв негодник и гуляйджия
и в душата навява мъка и страх.
Черен човек си,
черен, черен!
„Чуй това, чуй –
ми мели с уста, –
тук има великолепни
мисли и планове.
Този човечец
е живял в страна
на ужасяващи
бандити и шарлатани.
През декември снегът там
е дяволски чист
и веявици весели
вихри разнасят.
Този човек бил авантюрист,
но от голяма,
от висша класа.
Той бил изтънчен,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,
и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила.“
„Щастието – казвал –
е ловкост на ум и ръце.
Всички свити души
със нещастия са известни.
Остави,
че е мъка всеки концерт
от лъжливи
и келяви жестове.
В бури, в грохот,
в живота нерад,
при загуби тежки
и тъжни предчувствия
да бъдеш усмихнат и простоват –
е най-високото на света изкуство.“
„Черен човеко!
Как си нахален!
Не си на служба –
в мен да пролазваш.
Какво ме засяга
поетът скандален?
Моля, на други
чети и разказвай.“
Черният човек
в мен е забил гледец.
И в очите засяда
синкава гадост:
сякаш иска да каже,
че мошеник съм и крадец,
най-безсрамно и нагло
човек ограбил.
Приятелю,
много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.
Нощ скована.
На ъгъла спи тишината.
Зад прозорчето сам съм,
не чакам ни чужд, нито свой.
Като пухкава вар
е изсипана вън равнината,
дървеса като конници
сбрали се в нашия двор.
В мрака птица проплаква,
зловеща, самотна.
Сеят дървени конници
див от копитата звук.
Ето пак онзи черният
сяда при мен на креслото,
приповдигнал цилиндър
и свойски разтворил сюртук.
„Чуй де, слушай! –
хрипти право в мойто лице;
и скъсява,
скъсява дистанцията. –
Не съм виждал да страда
друг някой подлец
тъй ненужно и тъпо без сън –
гаранция.
Ах, да кажем, греша!
Днеска има луна.
И какво още трябва
на спящия свят – не разбирам?
Може би, с тлъстите бутове,
тайно ще дойде „оназ“
и ще й зачетеш
свойта мижава, лигава лирика?
Ех, обичам поетите!
Смешен народ.
В тях аз вечно намирам
историйка, все за сърцето –
на пъпчива студентка
плувнал в коса идиот
преоткрива света,
с премаляваща мъка в нозете.
Не знам аз, не помня,
в едно селце –
може в Калуга,
а може в Рязан да е –
в прост селски дом
син живял; със челце
под жълти коси
и с очи лъчезарни…
И ето, пораснал,
при това поет,
е, с неголяма,
но сграбчваща сила,
и женица някаква
над четирийсетте
зовял уличница
и своя мила.“
„Черен човеко!
Ти, прескверен гост.
Тази слава отдавна
за теб е позната.“
Аз беснея и в мутрата,
в гадния нос
разярено бастуна си мятам…
…Няма месец.
Сивее в прозорчето ден.
Ах ти, нощ!
Ти какво, нощ, ми струпа?
Със цилиндър стоя.
Няма никой край мен.
Аз съм сам…
С огледалото счупено…
В превод на Мария Шандуркова
Поёт зима аукает — Запява зима [ru-bg]
Берёза — Бреза [ru-bg]
Королева — Кралица [ru-bg]
Я пастух, мои палаты — Аз пастир съм, със палати [ru-bg]
С добрым утром! — Добро утро! [ru-bg]
Пороша — Първи сняг [ru-bg]
Что это такое? — Какво е това? [ru-bg]
Шел Господь пытать людей в любови — Тръгна Господ като просяк беден [ru-bg]
Чую радуницу божью — Божи дух витай над мене [ru-bg]
Колокол дремавший — Камбана [ru-bg]
Пойду в скуфье смиренным иноком — Ще тръгна, смирен като послушник [ru-bg]
Не ветры осыпают пущи — Не вятърът брули гората [ru-bg]
Топи до болота синий плат небес — Легнала до блато ясна синева [ru-bg]
Алый мрак в небесной черни — По небесното мастило [ru-bg]
За рекой горят огни — Зад реката огън тлей [ru-bg]
За темной прядью перелесиц — Над снопчето тъмна горица [ru-bg]
Бабушкины сказки — Бабини приказки [ru-bg]
Где ты, где ты, отчий дом — Где си, где си, бащин дом [ru-bg]
Отговорила роща золотая — Говореше дъбравата златиста [ru-bg]
Снежная замять дробится и колется — Снежно е, вихрено [ru-bg]
Клен ты мой опавший — Клен ти мой окапал [ru-bg]
Видно, так заведено навеки — Явно, тъй е писано да бъде [ru-bg]
Цветы мне говорят - прощай — Цветята ми шептят - прости [ru-bg]
В превод на Димитър Горсов
Покраснела рябина — Зрее в пурпур рябината [ru-bg]
Гаснут красные крылья заката — Гаснат в пурпур крилете на залеза [ru-bg]
Не напрасно дули ветры — Не напразно вихри вяха [ru-bg]
В превод на Галина Иванова
Сыплет черемуха снегом — Сняг песекинята рони [ru-bg]
Пойду в скуфье смиренным иноком — Смирен монах във роба дълга [ru-bg]
Я красивых таких не видел — По-красиви от теб аз не срещнах [ru-bg]
Ты запой мне ту песню — Ти запей ми тъй както [ru-bg]
В превод на Красимир Георгиев
Вечером синим, вечером лунным — Вечери сини, вечери лунни [ru-bg]
Грубым дается радость — Дай му на грубия радост [ru-bg]
Сочинитель бедный, это ты ли — Бедни съчинителю, ти пак ли [ru-bg]
Письмо матери — Писмо до мама [ru-bg]
Не жалею, не зову, не плачу — Не жалея, не тръбя, не вия [ru-bg]
Шаганэ ты моя, Шаганэ — Шагане, моя ти Шагане [ru-bg]
Сонет — Сонет [ru-bg]
Греция — Гърция [ru-bg]