През 1802 г. в карамзиновото списание “Вестник Европы” се появява първото му голямо преводно стихотворение “Селско гробище”, изразяващо възгледи и настроения, характерни за руския сантиментализъм, последвано от много преводи (Саути, У. Скот, Байрон, Грей).
Около 1808 г. творчеството му придобива романтичен характер, създава първите си балади: “Людмила” (1808), “Касандра” (1809), “Светлана” (1808 - 1812). В началото на войната от 1812 г. влиза в опълчението, пише “Певец в стана на руските воини”, посланието “Към Император Александър” (1814), донесло му широка известност.
През 1812 г. издава първата си книга със стихове. Ръководител на литературния кръжок „Арзамас”, обявил се срещу класицизма. От 1815 г. започва 25-годишният период на неговата придворна служба, отначало като четец на императрицата Мария Фьодоровна, вдовицата на Павел І, а от 1825 - като възпитател на бъдещия Александър ІІ.
Разцветът на творчеството му се отнася към 1810 - 1820 г., тогава създава баладите “Еолова арфа” (1814) и “Вадим” (1817), превежда Уолтър Скот, откъси от творби на Вергилий и Овидий, създава поетична преработка на “Слово за полка на Игор” (1817-1819), пише романтичните стихове “Цвят на завета” (1819), “Море” (1822). В началото на март 1824 г. излизат 3 тома събрани съчинения на поета - “Стихотворения”. Пише историко-литературни трудове - “Обзор на руската литература за 1823 година” (1824) и “Конспект по история на руската литература” (1826-1827). Благодарение на своята нравственост и влиянието си в двора неведнъж се застъпва за редица писатели (Пушкин, Лермонтов, Шевченко, Колцов, Баратински, Вяземски, Херцен и др.)
В началото на 1830-те г. усилено превежда: Шилер, Байрон, Гьоте, Уланд и др. , пише балади на антични теми, приказки. През 1833 г. създава стихотворение, което сам нарекъл “Молитва на руския народ”, но за потомците то станало известно като руския химн „Боже, царя пази”. Участва в създаването на либретото на операта на М. И. Глинка “Иван Сусанин”. След смъртта на Пушкин Жуковски много помага на семейството му и съдейства за издаването на съчиненията му.
През 1841 г. отношенията му с царския двор се влошават дотолкова, че получавайки почетна оставка, Жуковски се преселва в Германия, където прекарва последните 10 г. от живота си и се жени за младата Елисавета (1821-1856), дъщеря на стария му приятел художника Райтерн. От нея има дъщеря Александра (1842-1899) и син Павел (1845-1912). Прави няколко опита да се върне в Русия, но здравето на жена му и приближаващата слепота не му позволяват да осъществи намеренията си. Творческата му дейност не отслабва и в последния период на живота: завършва започнатия още в Русия превод на индийската народна повест “Нал и Дамаянти”(1837-1841) - откъс от древноиндийския епос “Махабхарата”, превежда поемата “Рустам и Зораб”(1846-1847) - епизод от епичната поема на Фирдоуси “Шахнаме” по превода на немския поет Ф. Рюкерт, както и ненадминатата му и досега “Одисея” (1842-1849) на Омир. През 1845 г. пише “Приказка за Иван-царевич и сивия вълк”, а през 1850 г. завършва книгата си „Мисли и бележки”. В 1845-1850 г. превежда от славянския текст целия “Нов завет”".
Смъртта прекъсва работата му над превода на “Илиада”. Почетен член (1827), а после (1841) пълноправен „академик” в Петергбурската академия на науките. Умира в Баден Баден, прахът му е пренесен в Русия още през август с. г. и погребан в Петербург в гробището на Александро-Невската лавра, близо до гроба на Карамзин.